Приказните села на Родопите – Широка лъка

„Две очи, една душа и едно сърце са малко, за да хванеш безграничността“, пише Иван Вазов за Родопите. Разбирам какво е имал предвид чак при първото ми идване в магическата планина. Като че ли сетивата ми не стигат, за да попият цялата атмосфера.

Докато мисълта ми подскача по върховете на боровете, пред мен като мираж изниква село Широка лъка. То е като малка съкровищница, съхранила в себе си богата история, възрожденска архитектура, музикална култура и божествена природа.

Мястото, на което е разположено селото, някога е било голяма крайречна ливада, на която овчарите са идвали да поят стадата си. Оттам идва и името му – „лъка“ на старобългарски означава кривина, лъкатушене. И до днес каменните улички се извиват край реката, а къщите сякаш се опитват да се качат една върху друга.

В Широка лъка има над 100 паметника на културата и съвсем заслужено е обявена за архитектурен и етнографски резерват. Разходката ми започва от паметника на Екзарх Стефан I. Благодарение на него през 1872г. Цариградската патриаршия вдига схизмата (отлъчване), наложена на Българската екзархия. Той е и активен участник в спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Днес родният му дом е превърнат в музей.

Насочвам се към църквата „Света Богородица“, чиято стройна, бяла камбанария виждам в далечината. Вървя покрай шумящата река. Минавам по каменен мост, извит като приведен старец. Пристъпвам в двора.Тихо е. Оживлението на външния свят сякаш не смее да пристъпи отвъд каменния зид на църквата.

Тежки, дървени колони придържат покрива на храма. По фасадата му още личат автентичните стенописи, рисувани преди почти два века. Зачитам се в надписа до входа: „Тази чудна църква е дело на цяло село, което за 38 денонощия я изгражда под вещото ръководство на Тодор Паламарчов за чест, слава и безсмъртие на селото и народа“. Смайвам се от силната воля и желание, които са имали някогашните българи и се чудя къде са се спотаили тези качества днес.

Местните разказват, че камъните за градежа на църквата се носели от местността „Рупски камък“ – на 2 км от постройката, като се подавали от ръка на ръка. Вратите на храма били толкова дебели, че куршум да не може да ги прониже. А иконостасът бил изрисуван от самите братя Димитър и Захари Зограф.

Впечатление ми прави опожарената сграда в двора на храма. На излизане срещам белобрад старец, който ми разказва, че това е някогашното килийно училище. Разбрах, че именно в Широка лъка е създадено първото школо в Родопите, което скоро отпразнува 180-та си годишнина.

Навлизам във вътрешността на селото. От двете ми страни се редят високи двукати къщи. Стрехите им са толкова близко, че сякаш допират чела и си споделят тайни от миналото. Ако се заслушам, мога да чуя скърцане на дървен под или хлопване на врата, тъй като повече от къщите са обитавани и добре поддържани. Някои от тях са превърнати в хотели, тъй като туризмът е основно препитание на селото. Може би за това местните влагат толкова старание и топлина при посрещането на всеки посетител.

Докато се лутам между каменните постройки, неусетно стигам до етнографския музей „Згуровски конак“, който се намира на края на селото. Някога в него се е помещавала турската администрация. В двора ме посреща сладкодумният уредник на музея.

Развежда ме из многобройните стаи, застлани с пъстри черги и наредени с предмети от бита на нашите предци. Изкачвам се до втория етаж по скърцаща дървена стълба. По стените са наредени цветни кукерски маски. Уредникът използва момента да ми разкаже за ежегодния фестивал Песпонеделник.

Противно на очакванията той не се провежда в понеделник, а във всяка първа неделя на месец март. Тогава главната улица на селото се оглася от стотици чанове и се изпълва с кукери, които тук се наричат „песяци“. Всички те са боядисани в червено и са „въоръжени“ с дървени саби, с които гонят злото от домовете и душите на хората. Целият ден е тържество на цветовете, музиката и традициите.

Този празник е една от причините, селото да е единственият по рода си фолклорен резерват в страната. Широка лъка е домът на родопската каба гайда. Оттук са най-добрите й майстори. А почти всяка къща е дом на музикант. Съвсем естествено през 1972 г. в селото е създадено Национално училище за фолклорни изкуства. И до днес то популяризира българския фолклор и извън границите на родината ни.

С натежала умора сядам под шарената сянка на едно дърво. Гледам цветните сергии отрупани със сладко, мед, билки и… чанове. Затварям очи и искам да запечатам този пъстър рай в съзнанието си завинаги.

Боряна Кръстева

travel.spisanie.to