Диалект

По общо мнение диалекта в Широка лъка се счита за твърд. Много учени са изучавали широколъшкия диалект, като с най-големи заслуги е проф. д-р Л. Милетич.

През 1902-1903 година той открива, че диалекта принадлежи към един голям старобългарски корен. Отделя го в специална IV „А“ група – широколъшки говор. Милетич го намира за най-оригиналния и цветист народен говор. Други изследователи са акад. П. Динеков и проф. Младенов.

При фонетичния разбор се констатират особености, които са характерни за широколъшкия диалект:

Ударено „е“ – белки, гега, гем и др.

Ударено „а“ – гарга, мандра, трахана и др.

Ударено „ъ“ – звучи като „о“ – кошта, мока, рока, гоба, а след мека съгласна минава в „е“ – жеба, чеша, шейкя и др. „О“ прозвучава като „у“ – гувьоду, дубрутру, рану и др.

Преминаване на „ъ“ в „йо“ и в „ьi“.

Преминаване на „т“ в „к“, „д“, „г“. Например: тъмно – кьовну, дете – декя, коте – кокя.

Показателното местоимение е характерно с това, че разкрива разлика в 3 степени: близо, средно близо и далече както следва: близо със „с“, средно близо с „т“ и далече с „н“. Пример: Кокя (коте) – кокясу, кокяту, кокяну; дорву (дърво) – дорвусу, дорвуту, дорвуну; декя (дете) – декясу, декяту, декяну.

За друг пример могат да послужат следните изречения: Идъ пусни овцетъ да пасот (отиди да пуснеш овцете да пасат); Загяни пладнинаса и ворвъ да плявиш градинана (вземи си обяд и отиди да окопаеш градината).

При наречия: днес – гнескя; зимата – зимоскя; лятото – летускя; нощес – нащескя. Характерни са умалителните собствени имена: Тодор – Тошко, Тотко, Тогю, Тодоринчу; Стефана – Стефка, Стефа, Тана, Таня.